Парк-музей на бойната дружба
В средата на ХІV век османските турци нахлули в пределите на Балканския полуостров. Вплетени във взаимни изтощителни войни, балканските феодални държави не съумели да обединят своите сили за обща борба срещу османските нашественици. След 40-годишна упорита съпротива, в 1396 г. България пада под властта на завоевателите. Османците завладели обширни територии от Византия, голяма част от Сърбия и насочили своите удари към Влашко и Унгария, застрашавайки цяла Европа.
Отслабена от социални борби и вътрешни междуособици, Унгария не можела със собствени сили да устои на османсикя натиск и потърсила помощта на Полша. С подписването на уния между Унгария и Полша презе 1440 г. и встъпването на младия полски крал Владислав ІІІ Ягело на унгарския престол се сложило началото на бъдещите общи борби на унгарци и поляци срещу османските завоеватели. В Трансилвания, където османците предприели опустошителни походи, начело на съпротивата застанал талантливият пълководец Ян Хунияди. Неговите победи над османските армии през 1441 и 1442 г. показали, че при една добре организирана акция на европейските държави османското нашествие може да бъде спряно. Ревностен агитатор за противоосмански кръстоносен поход бил папа Евгений ІV. Той призовал на поход срещу неверниците и започнал събирането на суми за организирането му.
В Унгария бил подготвен поход и в 1443 г. обединената армия от унгарци, поляци, чехи, словаци, власи, сърби и бошнаци, предвожадни от полско-унгарския крал Владислав ІІІ Ягело и Ян Хунияди, преминала Дунава, прекосила Сърбия и при гр.Ниш нанесла голямо поражение на османските войски. Много доброволци българи се присъединили към армията. Навсякъде българското население посрещало с радост съюзническата армия, подпомагало я с храна, облекло, а въоръжени български отряди нападали и разтройвали тила на противника. След превземането на София армията се насочила към Одрин, но настъпилата тежка зима спряла придвижването и.
През Септември 1444 г. 16-хилядна армия, съставена от унгарци, поляци, чехи, словаци, хървати и бошнаци, отново преминала Дунава при Оршава и през Северна България се отправила към Варна. В състава на армията влизал и отряд западни рицари начело с Юлиано Чезарини. Когато армията стигнала Никопол, към нея се включили 4000 влашки конници. Отново българи-доброволци се присъединявали към армията по целият път.
След решителните битки при Шумен, Провадия и крепостите Петрич и Михалич армията, водена от Владислав ІІІ и Ян Хунияди, достигнала до Варна на 9.ХІ. Едновременно с придвижването на сухопътната армия, по море папа Евгений ІV изпратил 20 венециански, генуезки и два дубровнишки кораба със задача да попречат на прехвърлянето на османската армия през Проливите. Изпратените сили били твърде незначителни, за да изпълнят поставената им задача. От друга страна, турски летописци говорят, че султанът прехвърлил на западни “франкски” кораби своята армия на европейския бряг.
На 9 Ноември двете армии заели позиции недалеч от Варна. Откъм града се разположила пристигналата по-рано съюзническа армия. На свикания военен съвет било решено още на следвашият ден да се атакува противника и с внезапен и силен удар “да се победи или да се загине”. Ръководството на битката било възложено на Хунияди.
На 10.ХІ. османците нападнали първи, направили опит да минат в тил откъм дясното крило на съюзническата армия и да я разгромят. След променлив за двете страни успех, в бой влизат и личните отряди на Владислав ІІІ и Ян Хунияди. Противниковите части били разбити, а остатъците им отхвърлени далеч зад бойната линия. След разгрома на лявото османско крило Хунияди посъветвал краля да не влиза сам в боя, отправил се към десния противников фланг и го атакувал. Виждайки, че и там османците били разбити и започнали отстъпление, и смятайки може би, че битката вече е спечелена, Владислав сам с 500 рицари се впуснал в атака срещу еничерския център към мястото, където бил султан Мурад ІІ. Въпреки героизма, с който се сражавали кралят и неговите бойци, кралскитя отряд бил разбит, загинали почти всички рицари, паднал и сам двадесетгодишният Владислав.
Окуражени от своя успех в центъра, размахвайки набучена на копие кралска глава, османците контраатакували и се врязали в разположението на съюзническата армия. Хунияди, отчитайки трезво настъпилата промяна, виждайки, че не може да спечели победа, дал заповед за отстъпление. Укрепилите се дълбоко в тила хусити начело с хетман Чейка били обградени от противника и загинали геройски до последният боец. На бойното поле останали да лежат 10 хиляди бойци от съюзническата армия и над 20 хиляди противникови войници.
Още в 1924 г. варненската общественост изгради в центъра на бойното поле около двете тракийски могили парк и издигна скромен паметник. Единадесет години по-късно в една от могилите бе изграден мавзолей на Владислав Варненчик. През 1964 г. паркът бе основно преустроен. Мавзолеят бе обновен с подарената от Полша надгробна фигура-саркофаг на Владислав Варненчик. Бе издигната статуя на Ян Хунияди, а недалеч от нея – стройна редица саркофази на загиналите воини. Оформен бе жертвен кът и построена музейна сграда. Експозицията на музея е изградена на основата на експонатите, намерени на бойното поле, предадени от Варненския археологически музей. Ценни експонати бяха получени от Полша, Унгария, Чехия, Словакия, Румъния, Сърбия. Специална зала е посветена на пълководеца Ян Хунияди.
